Преди малко попаднах на една готина статия, на наболяла в последно време тема. Ето малко цитати от нея, за тези, които не им се чете цялата:
“Когато обаче се оказа, че през цялата история на българската президентската институция тя е била натъпкана със служители на Държавна сигурност като буркан с кисели краставички, служителите не само не се оттеглиха, не само никой (и това включва политици от различни цветове на политическата дъга) не се разкая, но и никой не повдигна въпроса, че нещо трябва да се направи за тази институция, ако искаме някой да гледа сериозно на нея. Че тя трябва по някакъв начин да се имунизира, а да има поне един остров в тая държава, който да ти вдъхва увереност в чистотата на институциите. По какво иначе президентството ще се отличава от клуба на пенсионираните борци против капитализма? Освен по това, че са приютени не пенсионирани, а доста енергични борци? Но тук е така.
…
Тук не само е така. Тук е и сега. Сега и така. Какво е било и какво е другаде, няма значение. По някаква странна причина, паметта ни ни е напуснала. Онова, което се е случило преди 17, 18, 20, 40, 50 или преди повече години някак не фигурира в полезрението ни. Прилежният домоуправител, софийското жителство, изходните визи, партийният секретар, комсомолската организация, преименуването и прогонването на турците, трудовите лагери, хиперинфлацията, празните магазини и дори неща, които са се случили преди година или две, сякаш са напуснали паметта ни. “Тогава” го няма. Има само “сега”. И “така”.
…
Упрекът към политическата класа обаче не е съвсем основателен. Да бъде обвиняван Първанов, че не си подава оставката, е незряло поведение. Защо да си я подаде? Кой му я иска? Няколко драскачи. И няколко свободно блуждаещи опозиционери. И няколко мрънкащи вкъщи унили граждани. Това не е основание за оставка. Когато човекът погледне през прозореца и види, че хората са се изпокрили от жегата, той си казва: “Ами щом тук е така, защо да си подавам оставката?” И е прав.
Властта не се е заинатила.
Властта просто се възползва от факта, че тук е така
…
През 1997 г. видяхме, че когато хората излязат на улицата, падат правителства. Блогърите и онези младежи, които не са си стегнали куфарите, показаха, че могат да променят съдбата на Странджа. Но това е някаква малка общност, която не ще да приеме, че тук е така, и е наизлязла на улицата. И властта отстъпи.”