Най-гадното на туристическите отпуски е, че времето обикновено е малко и съответно трябва да се става рано, да се обикаля по 10на часа на ден и въобще няма нищо общо с концепцията за ‘почивка’. А разнасяйки фото раницата, по настоящем малко над 10кг, по цял ден – не е си работа.

Но както и да е де. След почти безпроблемно спане (въпреки 7те часа разлика със зоната в Дания) се излюпихме относително рано и хванахме към Акихабара – The Electric City. В общи линии иде реч за квартал, пълен с молове, магазини и дюкянчета, където се продават всякакви видове електроника и електрически джаджи. Нови и стари модели, първа/втора/н-та употреба, абе… всичко. Даже и огромен секс шоп бяха изтрескали за цвят, и не… няма го на снимката отдолу :) )

Характерно нещо за японските магазини (не само тия в акихабара) е, че винаги пред магазина има викачи. ‘Викач’ е професия еднакво подходяща и за двата пола, изчерпваща се с кибичене по цял ден пред някой магазин и кряскане на максимално силен глас на (предполагам) реклами на разни продукти. По лични наблюдения, викачите също имат някакъв вид еволюция – някои си крескаха ‘натурел’, други по-изобретателни имаха фунии и пискаха от тях, най-напредничавите си бяха накупили евтини мегафони и обилно заливаха личното ми аудио-пространство с неразбираем, бърз, монотонен и високо-честотен (мноо пискат тия японци) японски спам.

Ние поотсвирихме малките магазинчета и се забихме в няколко мола, с надеждата за по-богат избор, по-ниски цени и по-малко шум. Но не – в мола се оказа, че почти пред всеки магазин пак си имаше викачи. Нечовешко е просто…. Представете си следната картинка – мол, магазини бол, навсякъде щъка персонал дърдорещ на неразбираем език, пред повечето магазини седи некой бухал с мегафон, допълващ ефирния шум по силно характерен начин; от всякъде пък висят надписи – големи, шарени, с нечовешки контрастни цветове (от ония дет тестват епилептиците с тях). А на фона на всичко това в целия мол върви някаква мелодийка, дето се повтаря по около 3 пъти в минута и така по цял ден, всеки ден, на всеки от 7те етажа. На такъв информационен наплив, крехкия евро мозък може да се срине безпроблемно за около 2ч. Картинката от мола не обхваща всичко казано, но загатва достатъчно:

Цените на фото нещата (обективи и камери) и лаптопите, както бях казал, се оказаха сходни с датските, което обезмисли малката ценова разлика в полза на местната датска гаранция. Единствено забърсах един портативен 250гб диск, че ми се видя евтин и готин, Катя пък си взе някакъв часовник.. Бе всеки с проблемите си :)

След мола следваше обяд, което в общи линии си е приключение само по себе си, имайки предвид жестомимичния подход в поръчването и шока при вида на манджите… Следваща спирка беше Гинза, към която решихме да издрапаме пеш. По пътя имаше сума интересности от сорта на гигантски хиби, които нарочихме за странните звуци, които се чуваха край всяко дърво:

разни готини урбанистични пейзажчета:

шантави книжарници:

и т.н., и т.н…

В края на краищата го докарахме до императорския дворец, който обаче се оказа, че има точно 2 дни в годината, в които може да се посети, тъй като в него си живеят хората. Но за да не са съвсем валат туристите, градините около двореца са достъпни всеки ден, но само в работно време. Принципно скучни ми се видяха, нищо интересно – къде по-готини градини и паркове има дори в Дания. За невярващите:

Самия парк (и дворец съответно) е заобиколен от вода и от бизнес сгради, което му придава лек ала-Central Park вид, почти незабележим :)

След парка хванахме към Гинза – shopping район с разни фьешан магазини. Тук вече групата се разделихме за 2ч, та всеки да ходи да си търси индивидуалната g-точка. Ние с Катя и Филип хванахме заедно, тъй като не търсихме нищо конкретно. Е, отдадохме нужното внимание на Apple магазина и за кратко в Сони центъра (мноо тъп и скучен), но като цяло само скитахме. Няколко снимки от района тук. Ей така изглежда самата улица Гинза по тъмно (то там се стъмваше в 18:30):

След 2та часа директно се прибрахме в хостела, набързо SS&S (shit, shower & shave) и излязохме да ядем, с идеята после да се забием в близкото до хостела караоке. По пътя забелязахме една от игралните зали Taito – с машинки от типа ‘квото си уловиш, твое си е’. След вечерята и загрявката с бира и саке, идеята беше повече от пленителна. Ей ме на тук, как печеля след поне 6-7 опита:

Караокето пък беше просто задължително. Все пак… в Япония сме. И точно се бях наточил за голямата сцена и големия резил, то пък се оказа, че е в сепарета цялата история. Шок, шаш и паника. Но нищо де, нищо не можеше да ни спре – нито незнанието на английски на никой от персонала, нито машината за избор на песни, която нямаше друг език освен японски. Е… след 4 повторения на Mamma Mia на Abba, Филип й хвана цаката, та нататък беше лесно. И въпреки липсата на ‘голямата’ сцена (ееех, караокето под Библиотека, ееех… шмрък) беше убер забавно, въпреки гласовите ни липси. Абе алкохола прави чудеса: :) )

След караокето пък бяхме добре загряли и не вървеше да губим momentum-а (ех, трябва да пусна едно bullshit bingo скоро), та продължихме с пиеньето до към 4 сутринта на балкона на хостела. То пък имаше някакъв пожар наоколо, та една пожарна се изсипа под нас точно… Ние разбира се, прилично наквасени слязохме по гащи да видим кво, що, как… Мистиката беше пълна – пожарна, народ, пък дим и пушек никъде! Как ли са ни гледали туземците, не ща и да знам :) )

В следващия пост (ден 3) ще дращя за Харажуку, където хванахме някакъв местен фестивал. Но за това утре. Stay tuned :)