До скоро бях в България за 10 дни. Знам, че на никой не се обадих в общи линии и съжалявам за което, но… времето беше малко, а плановете големи.

Последните години като цяло се зарибявам все повече по outdoor спортове, а и покрай годинките живот в датско, изпитвах въпиюща нужда от планина, 3D един вид.. В тоя ред на мисли преди месец-2 реших, че ше изкарам 4-5 дни трекинг в планината, с палатки и тежките раници –  както си му е реда. По едни или други причини обаче, нямаше много желаещи – едни ги домързя, други си имаха вече планове, трети нямаха възможност, четвърти.. просто си напраиха оглушки. Като резултат бяхме 3ма – едно добро число, но пък разни глупави урагани блокираха Ангел в Ню Йорк и.. останахме 2ма – аз и Викторията.

Предвид, че и на 2мата ни беше за сефте на толкова дълъг преход, пък и никога не бяхме стъпвали в Пирин (освен Банско и пистите около него, но то това не се брои), се изискваше известна подготовка. Като за начало хванах един приятел (оказа се бивш национал на Португалия по туристическо ориентиране) да ме научи да се оправям с карта и компас – много ценно нещо това. Ценно, тъй като предвид редкия и слаб сигнал в планината, план Б – т.е. използването на gps-a на телефона ми в случай на загубване, би било mission impossible.

Освен ориентирането си трябваха и читави дрешки, обувки и т.н. – все неща, които тук накупих на една мега разпродажба на Northface. Момент за реклама: няма такова качество. Скъпо е, но предвид на какви условия беше подложена екипировката, останах адски доволен, адски..

Раницата обаче се оказа тежичка – близо 20кг разнасях 4 дни. Естествено, ако имаше някой от нас някакъв опит, щяхме да знаем да не се презапасяваме толкова с ядене, но… дори в такъв случай, не мисля, че бих успял да падна под 15-16 кила. Тя самата раница си е тежичка, пък и палатката, чувал, апарат с 1 резервен обектив – събира си се :)

Интересно е как за 4 дни успях да срещна повече интересни хора в планината в Бг, от колкото за 4 години в Дания (като изключим близките ми приятели тук разбира се). Първия от тях, Павката, веднага след тръгването ни с теснолинейката от Септември. Бах жизнерадостния и оптимистичен тип :) Дискутирахме нашия маршрут, неговия, стари негови, бъдещи, племенницата му, времето, държавата, щатите… Уникално е, как в България с непознат може да се достигне толкова бързо до такова ниво на близост – това  в Дания (пък и в западна европа) не мисля че съществува..

Срещите с хора като Павката са рядко зареждащо преживяване. Такъв неподправен оптимизъм не бях виждал, особено предвид последните години, през които в България се настани вълна от песимизъм, а аз пък се заселих на север, сред хора известни със спонтанност, граничеща с тая на парче сухар. На техен фон, Павката разправящ, как последните години изцяло разчита на случайността и късмета си, за да си осъществява преходите и въпреки това ‘винаги всичко се нарежда’, звучи направо… марсианско :)

Втория колоритен тип се появи още със слизането ни в Добринище – г-н Динко Топузов. Банския район е едно странно място, където дори когато хората са учтиви, когато говорят пак ти се струва, че те хокат :) Дали е от диалекта, дали от децибелите или пък от шантавите конструкции – не е ясно, но и г-н Топузов спадаше стройно в гореспоменатата група благогласни люде :) Иначе Динко се занимава с транспорт из целия район на Банско и Добринище, както и половината хижи из района. Оперира 2 МПСта – една оранжева Шкода 120ка и една убер назлобена УАЗка от тия най-старите, които дори бърза помощ не ползва вече. И 2те машини изглеждат, както и звучат, но за сметка на това пък са в движение.. До кога точно – неясно, но за момента поне проблеми няма. Отделно че до някои от тия хижи само с такива може да се стигне, за разлика от разните паркетните джипове, които въпреки че наводниха пазара, най-много да те заведат за риба и то ако не е много 3D пейзажа :)

Плана ни за първия ден беше да се качим от х.Гоце Делчев пеш до Безбог, но ни посъветваха да си пазим силите и да хванем лифта първия ден. То се оказа, че дори и с лифта, на Безбог бяхме към 4 следобед, което ни даваше още около 3-4 часа светлина преди опъването на палатката и тъмното. Съответно след пристигането ни горе, директно хванахме към Попово езеро и от там мислехме да се вдигнем до Самодивските, където да нощуваме, но… здрача ни хвана точно след като бяхме обиколили езерото. Та намерихме една относително равна и готина височинка над пътеката, където се установихме за през нощта.

А Пирин е брутален. Бру-та-лен. Трудно се забравя първата гледка, която се открива към Попово езеро, минавайки баира над Безбог. Чувстваш се един такъв малък, никакъв.. Отделно пейзажа е на места наистина марсиански, не от тоя свят. Трудно е да се опише…

А каква е тишина и спокойствие там горе. Отделно че и имах сериозна нужда точно от тишина и спокойствие.. Май тая първа вечер ни беше най-мълчалива, като се замисля :)

Следващия ден се излюпихме рано-рано, смъкнати в дъното на палатката – оказа се че дори и на лек наклон,  чувалите са достатъчно хлъзгави отвън, че да се събудиш не където очакваш :) Както и да е – след стандартните сутрешни процедури, хванахме към Самодивските и към Тевно езеро. Плана ни беше да подминем Тевното и след час-2 ходене от него да се установим край някое езерце за втората нощувка, тъй че на следващия ден да си помогнем с 6 часовия маршрут по Типиците към х.Вихрен.

Е… както някой беше казал – плановете за това са планове, за да не се спазват :) Сутринта временцето беше готинко и слънчевко, но по обед запръска лекичко, а след портата направо си заваля едно такова… истинско, с гръмотевици, град и всичкото му там. За щастие, както вече казах, до портата беше почти сухо, което иначе би било адски неприятно предвид, че след самодивските до билото се върви почти и изцяло по морени. Тя Викторията нали скулптур, та камъните уж й били приятели, но аз като по-параноя я сурках да бърза нагоре, че.. я камилата.. с тоя дъжд.

Самодивски езера

панорамка от Лява Кралева порта

заслон Тевно Езеро, гледка от Лява Кралева Порта

След като заплиска обилно, решихме че ще спим в заслона на Тевното. Предвид времето, заслона взе че се напълни с народ – варненци, немци, французи, българи, секви… Заслончето пък е супер уютно и готино. Единствения проблем е, че бях чел, че хижаря (Иван) е некъв бабаит дето бие туристи, за това че спят на палатки в района.. Но предвид засилващия дъжд, нямахме кой знае какви опции. Пък и като се посъбрахме народ то стана баси и веселбата :) Леща с люто, ракии, аспирини, парацетамоли, салати със зеле, миризма на съхнещи чорапи и френски бабички. Неповторимо изживяване на 6ти септември :) По едно време следобеда, докато клепехме отвън под навеса и гледахме дъжда, взе че се появи от нейде ей тоя образ, г-н Каменаров:

По планините в наши дни, всичко живо е облечено в разни хай-тек материи, непромукаеми обувки, гортекси, щеки, поларчета, очила и ала бала… А когато видиш един ей такъв дядо, който си обикаля по пуловер и жилетка, с лятната си шапка, мешката и една по-здрава сопа, почваш да се замисляш за некои неща.. Г-н Каменаров иначе е шизофреник и наистина – от време на време включва в някакъв режим, в който говори много и несвързани неща.. Но пък когато му мине това е патриот утопист, убеден в превъзходството на българската нация и това, че некой ден ше оправим ние целия свят :) Лятото разправя, че в ниското/равното не му понася, пръскала му се главата.. докато из планината му олеквало и се чувствал нормално. Определено интересен човек е г-н Каменаров, спор да няма :)

А иначе водача на френските бабички и шефа на варненската група (абе хората с най-много опит) направо си ни натвърдиха, че оригиналния ни план в тва време няма как да стане.. На другия ден се очакваше да вали цял ден, а няколкочасовия преход по билото на Типиците с изглед за студен вятър и град, се оказа убедителен довод. Съответно решихме да хванем надолу по долината към х. Демяница. Е, времето наистина се оказа криво и ни валя почти през цялото време.. най-тъпото от което беше, че трябваше да бързаме и нямаше време за спиране, снимане и наслаждаване на красотите на Валявишките езера и въобще целия циркус :(

Малко след обяд бяхме в Демяница – доста вехта, но пък уютна хижичка с готин хижар и топла супа и чай (наистина е забележително, колко бързо падат изискванията на човек след няколко часа в дъжда :) ). Понеже стигнахме рано, имаше даже време и за малко походче около хижата. А местността там е адски красива – мури, склонове, река, мостчета… само малко слънце му трябваше да лъсне съвсем, но..  Каквото, такова :)

гледка от реката край х. Демяница

х.Демяница 

Вечерта пак се бяхме събрали весела компания – пак варненци, пак французи, една еврейска двойка, 2 семейства Банскалии с децата им, хижаря и ние :) След порядъчно количество ракия (да, парацетамола и аспирина не вършат чудеса ;) ), израелтяните пяха и свириха на китара, банскалиите караха къдраво-неравноделни песни от района, ние мучахме с лалала където дойде :D Абе… веселба от тоя вид, дето само в хижа се случва (поне за мен). А каква дивна радост беше вечерта, когато по бтв казаха, че ше е слънчево на следващия ден, нема ви разправям :) )))

Сутринта поразтоварихме малко от раниците (оставихме на хижарите всичко, което мислихме, че няма как да изядем) и хванахме към х. Вихрен. Тая хижа е малко коварна, тъй като след нея веднага се почва по един 40 градусов наклон, който 300на метра нагоре прераства в над 60 градуса. Тук е мястото да кажа, че никога вече няма да ходя на планина без щеки – адски ефективни са за наклони (без значение дали вървиш нагоре или надолу), за прекосяване на реки, тесни пътеки… Наистина помогнаха много. Та тоя пръв половин час след хижата,  много събужда :) За щастие пък по високото вече точно изгряваше слънцето и съответно студа от ниското преминаваше в приятно хладно, слънчевко и готино време.

Въобще целия тоя ден беше невероятен. Вярно доста ходене се събра, но пък каква красота… След мега стръмния наклон след х.Демяница, се излиза на ей тая рекичка:

А малко по-нагоре следват Василашките езера, след това малката и голямата Тодорка, портата и надолу езера, езера, езера и накрая х.Вихрен :) Ето малко красоти от по пътя:

Долно Василашко езеро

почивка над горното Василашко. пътечката там става доста.. нанагорна :)

панорама от Тодорината порта с 2те Василашки езера в ниското

панорама от езерата Тодорини очи, въпреки че точно тук долното не се вижда :)

гледка към вр. Муратов от Рибно езеро

пишман туристите :)

А иначе някъде край Василашкото езеро, взеха да се появяват фасове по пътеката. Маркировката от фасове продължаваше плътно до х. Вихрен, като от ез. Окото (точно над х. Вихрен) до самата хижа, положението беше страшно! По продължение на цялата пътека събрахме 1 торба фасове и боклуци, а от самото ез. Окото още 2 торби. От една кратка пътечка край тва езерце, пътечка с дължина 20 метра, изкарахме 46 фаса!

По случая едно кратко обръщение към всички в планината: МОЛЯ събирайте всички боклуци, които видите (или поне собствените си)! Леко е досадно, но ако го обърнете на игра (което направихме ние), няма да ви прави впечатление. За съжаление тъпите кифли и дивните rednecks са повече от нас, но пък ние сме по-ефективни. Още повече – тоя тип боклуци (фасове, опаковки от разни работи) не тежат, особено на фона на 15-20те кила раници :)

И едно кратко обръщение към всички, които хвърлят: стойте си у градО, да ви е*а майката!

Както и да е, отплеснах се… Тоя ден мислехме да спим на някакъв къмпинг над бъндеришка поляна, ама ни казаха че бил много шумен и гаден, та за щастие размислихме овреме. Опънахме се край Окото, което след едно 20 минутно почистване направо си стана бонбон, предвид директната гледка към вр.Вихрен и съседните върхове:

панорамка от ез. Окото, вр. Вихрен в дясно

Същата вечер за пореден път беше почти пълнолуние, което на тая височина води до контрастни и резки сенки от лунната светлина:

то едни разговори, то едно чудо… :) )

палатката долу, Вихрен горе, а над него даже се вижда голямата мечка :)

вр.Вихрен по изгрев

Другата сутрин рано-рано се изнесохме до х.Вихрен, където ни чакаше една оранжева Шкода с един схванат г-н Топузов в нея (беше се секнал нещо), който ни метна до гарата в Банско, от където след 6 часа игри на думи, слязохме в жегата, шумното, миризливото и равното..

Поради времето, тая година не успяхме да изпълним първоначалния ни план, според който щяхме да качим и Вихрен, и Кончето, но въпреки всичко беше жестока почивка. Изненадващо тая тежка раница нямаше никакъв ефект – нито мускулна треска, нищо! Викторията се справи мъжки, особено предвид че и нейната раница доста тежка се оказа, пък и беше тръгнала по едни кецове. Нито мрънка, нито хленчи, нито псува, когато я юрках да бързаме (от страх да не ни хване дъжда на някое било или поле от морени). Отделно трябва да се отбележи, че ме изтрая 5 дни без никаква агресия и дори никакво навикване – нещо, с което много малко хора могат да се похвалят :)

Догодина пак и за доста повече – 2 или 3 седмици. Формата ще е същия – големи раници, палатки (при дъжд – хижи), носи се всичко. Ако някой му се ходи – да се обажда и да почва да се раздвижва лека по лека, щото от клепене пред компа/телевизора, пиенье на маса и спорт под формата на шах и разходка до магазина за хляб, човек не се калява за такива преходи. Наистина се оказва, че физ. форма си е важно нещо. Ние 2мата, при относително добро темпо (повечето почивки за не повече от 2-3 мин, на няколко часа по 15-20мин) успявахме да се вместим в около 200% на това, което се дава като време между хижите!

И те така… :)

Малко линкове: галерията със снимките, слайдшоу